Три истории за успешно реализирани бизнес идеи…

„Кога, ако не сега?” Звучи страхотно, нали!? А сега да си признаем колко от нас са правили скок в тъмното на този принцип! Има и друго мото: „Работата е песен, но нека друг да я пее!“. Да, всички имаме мечти за това, какво да направим с живота си, какво искаме да постигнем. Често обаче намираме причини, за да не направим нужната крачка напред или отлагаме за бъдещето, като тайничко завиждаме на онези, които са постигнали успех.

Ще се опитам да представя три истории на хора, успешно реализирали свои бизнес идеи и изпробвали себе си, за да разберат как и какво могат да постигнат.
Ако вече си представяте история като в реклама, в която усмихнатият собственик отваря вратите на наетото за целите на бизнеса си помещение и пие димящо кафе в порцеланова чаша от колекция на известен дизайнер, водейки безметежен и усмихнат разговор със съдружници или с първите за деня клиенти, а после следва работен ден, в който удоволствието от работата е надминато единствено от реализирането на отлични печалби, е – може би е имало и от това, но също така в картинката присъстват в доста големи дози:
1. Интензивна работа.
2. Постоянно напрежение от това да си нон стоп на разположение.
3. Недоспиване.
4. Срещи с дотегливи или направо луди индивиди.
5. Ограничения, наложени от срокове за изпълнение на поръчки, всъщност направо никакво време за себе си (или за котката).
6. Денонощно отдаване на мисията да поддържаш и развиваш създадения от теб бизнес.
Ако пък сега очаквате да прочетете изпълнени с вайкане три драми, за това колко всичко е било трудно, какви чудеса от храброст са били извършени в името на успеха, ако очаквате биене в гърдите по повод постигнатото, оставете този текст.
Не само, че героите в трите ни истории са платили цената за мечтите си, но са го направили с искрено желание, с ясна мисъл и не на последно място – с огромно чувство за хумор, а след като нещата са се случили и по логичен и естествен път са стигнали финала си, те са дръпнали чертата, извлекли са максимума от направеното и са продължили напред.
За хора като мен и вас, които всеки ден се изправят пред реалностите на живота, способността да поемеш този риск, да издържиш на напрежението, и то без да се вайкаш постоянно по повод условията в България, натюрела на клиентите или ланския сняг, ами, вярвам, че знаете какъв запас от ентусиазъм, талант и характер е необходим за целта.
Мога да се разгърна още много по темата, но всъщност най-добре да ви представя: Мария, Ангел и Елия и тяхната история…
***

39

Мария (Гастроном)

Идеята

Може би най-приятната и вълнуваща част от едно начинание е подготовката. Първо тази, която се случва в главата ти, после и останалата, на практика. Едно такова присвиване в стомаха, леко настръхване, докато разказваш за това. Идеята се оформя като топка сняг, пусната по заскрежен склон – първо е малка, несигурна, разпадаща се, после може да отнесе всичко покрай себе си.
Искахме да направим нещо наше си. За печалба – едва ли. Ей така, авантюра. Какво да бъде? Обсъдихме всякакъв тип идеи и стигнахме до окончателната – смесен магазин. Френски. Защо точно френски, питаха хората? Ами защото единият от нас работеше дълги години с Франция, защото в София истински френски продукти се намират рядко (в сравнение с италиански например), защото не на всичко френско задължително трябва да му се лепва етикет гурме. В последните години тази дума се ползва крайно безотговорно и ни се искаше да се отдръпнем от нея. Името дойде спонтанно – човек, който обича и се наслаждава на храната, с български еквивалент – магазин с разнообразни по вид непретенциозни стоки. Идеално.

Осъществяването й

Замислянето на интериора, трескавото оглеждане на помещения под наем, избирането на цветовете, пробните пазарувания, плановете, очакванията, емоцията от непознатото и предстоящото – не бих заменила с нищо тези вълнения. Решихме да направим всичко сами – от боядисване на дограмата, през сглобяване на рафтове от дървени палета (идея вече доста разпространена, но за тогава беше оригинална), облицоване на шкафове, боядисване, изграждане на стенички и други разнообразни ремонтно-строителни дейности. 1-2 месеца си ходехме със следи от лак по ръцете и пръски латекс в косата. Много хора ни помогнаха, за което сме им безкрайно благодарни. От умора, напрежение и натоварване бяхме отслабнали до неузнаваемост, всички дрехи ни висяха. Бяхме трескаво щастливи и изтощени до припадък. Успяхме някак да се включим в заложените срокове, направихме приятно откриване със скъпи приятели и близки, наред с чисто нови познати. Гастроном вече работеше!

Работата

Очаквахме интерес, любопитство, някакъв символичен брой клиенти , но не и това, което се случи. Плахо заредената стока в минимални количества свърши още първите няколко дни и се наложи експресна нова поръчка. Хората идваха, питаха, разглеждаха, купуваха, опитваха, връщаха се, харсваха. Е, имаше и такива, които мърмореха и разбираха от всичко, нормално. Помогна много и появата ни в най-различни печатни издания, блогове, сайтове, радио предавания и телевизионни поредици. Започнахме да организираме различни събития. Разчу се за нашия Гастроном.
В началото борбата беше основно да внушим на пазаруващите, че това не са уникални гурме продукти (аман от уникални работи!), а ежедневени и обикновени, които присъстват в кухнята на всяко едно френско семейство. Нищо ексклузивно, нищо претенциозно, просто сполучливи артикули на разумни цени. Е, някои малко по-екстравагантни за българския вкус (конфитюр от лук, кестенова паста, т.н), но почти всички приложими във всекидневното меню. По отношение на храната (и не само) хората имат стабилно градени стереотипи, които трудно биват оборени – всичко френско е гурме, всичко италианско е паста и пица, всичко руско е водка и сельодка, т.н. Трудно им беше например да свикнат, че истинските френски сирена миришат. Миришат, и то как! Никакви обезмирисителни методи не помагат , освен два: да изядете сиренето или да го изхвърлите. Идваха млади жени, които пърхаво споделяха: „О, аз съм била в Париж!”. При отваряне на хладилника със сирената обаче леко се сбутваха и питаха с ужас в погледа: „Ама да няма нещо развалено?!” . Любимо ни беше и издирването на продукт по спомени „1995-та бях в Париж и ядох едни кръгли хрупкави бисквити, имате ли от тях?”. Ама разбира се!

Плюсовете

Създаването на мини общество – любимите клиенти, нови интересни хора, случайни типажи, търговците от квартала, съседите. Този тип малки магазини генерират около себе си голямо количество положителен заряд, ставате като многочленно семейство, обменяте опит, болки, притеснения, радости, новини.
Малкият магазин те научава и на много неща. Поради простата причина, че трябва да се справяш сам – от поправка на водопровода, през принтиране и лепене на правилните етикети, настройване на касовия апарат, до сковаване на различни дървени конструкции според моментните нужди.
Контакт с много интригуващи събеседници в интимна обстановка. Да, да, обстановката в малкия магазин е именно интимна – все едно си на гости. Професори по индустриален дизайн, моделиери на готически дрехи, околосветски пътешественици, собственици на известни брандове, хостелиери, екзотични танцьори, главни редактори, чисти безделници, самобитни философи – само част от колоритната компания в Гастроном. Дава много подобен тип общуване, и учи.
Удовлетворението от нещо, създадено от собствените ти ръце, мисъл и труд. Бяхме станали като едно цяло – аз, ти, магазина, магазина, аз, ти. Ние. Все едно имаш още едно дете, което обаче изисква доста повече внимание от очакваното.

Минусите

Бяхме решили магазинът да бъде нещо допълнително, един вид приятно хоби. Обаче плановете често се разминават с реалността. Единият от нас с основни занимания и собствен бизнес, другият – въвлечен в доста проекти, повечето от които работни. Плюс дете. Свикнали бяхме и на забавления, чести пътувания, угаждане, скромна долче вита демек. И върху всички тези неща пльоснахме един ангажиращ и изискващ постоянна грижа Гастроном. Човек все пак има предел на силите, нервите, думите, времето.
Лятото в София може да бъде много горещо, отегчително и скучно за един търговец. Юли и август са почти мъртви месеци, но няма как просто да врътнеш ключа, продаваш храна и козметика, имаш срокове, годност, постоянни разходи.
Удоволствието от общуването в един момент може да се превърне и в товар. Безкрайни дълги разговори, хора, които споделят с теб все едно с психотерапевт, всякакви драми, болки, чужди тревоги. В един момент се чувстваш задръстен от информация, емоции, съдби. Искаш да си починеш, но просто няма как. Всеки ден без неделя, по 10-ина часа. Клиентите идват освен да пазаруват, и да споделят. Нещо, което не биха могли да съчетаят в хипермаркет например. Аз съм тип, който от крайна екстровертност преминава в периоди на темерутство и тази нескончаема говорилня в един момент започна да ми тежи.
Магазинът, освен осъществена мечта и място за приятни разговори, споделена чаша кафе/чай/вино/друго, е и: административни задължения, лицензи, разрешения, комисии по какво ли не, проверки от кого ли не, дебели тефтери, които трябва да попълваш ежедневно, лепене на десетки етикети, носене, складиране, бракуване, описване, пререждане на стока, висене до 10 часа вечер понякога, поръчки, сметки, ежемесечни разходи за ток, счетоводител, интернет, транспорт и какво ли още не. Обикновено човек не мисли за тези неща в началото, идеалистичната представа за „малкото магазинче”, „малкото кафененце” или „малкото ресторантче” постепенно започва да се рони пред очите ти.

Завършекът

В един момент Гастроном започна да ни тежи като камък на шията. Решихме, че е време да се освободим, колкото и добре да се развива. Имаше идеи да го преотстъпим за ползване, но сметнахме, че ще опорочим идеята, а и нямахме време за преговори, пазарене и обсмисляне. След година работа, Гастроном затвори врати. Нямаше драми и сълзи, само облекчение.

Равносметката

Все още ни питат: Не ви ли липсва? М, не. Някак изпълни ролята си. Съществихме едно желание, закрепихме го, популяризирахме го, имахме го в реален образ. Че не е лесно, няма спор. Независимо дали в България или където и да било другаде. Лесното е лишено от адреналин, а е и скучно.
За всяко нещо има публика, стига да бъде създадно от сърце, да отговаря на първоначалния си замисъл и да не се представя в чужда роля. Установихме, че да сме собственици на магазин не е нашето нещо. Че свободата ни е по-важна – да решаваш кога, къде, как, с кого, без нещо да те тегли като огромна котва.
Клиентите приеха новината, но бяха леко разочаровани – ама защо, помислете, жалко. Никак даже не е жалко, опитът, който получихме и архивирахме не може да се сравни и с най-добрия теоритичен курс по предприемачество. Но когато лекотата и желанието изчезнат, по-добре е „връзката” да приключи. И това, мисля, важи не само за магазините.
Съвет? Не бих се наела да давам съвет на когото и да било. Но е хубаво, когато една идея витае известно време в главата, да опитаме да я осъществим. Независимо от изхода на събитията, удовлетворението е несравнимо.
Два месеца след като заключихме за последен път нашия Гастроном разбрахме, че очакваме второто си дете. Беше дошло време за друга мечта.

859215_10200544302560417_2019431199_o

Ангел (Амюз Буш)

Идеята
Идеята възникна, докато бях още в Англия и си търсех къде във Франция да специализирам френска кухня. Повечето места, които открих, бяха за не-професионалисти и любители. Оказа се, че това е много голям бизнес за туристи от САЩ, които идват специално, за да прекарват една седмица в шато в прованса и да ходят на пазар сутрин и следобяд, да готвят и да пийват вино. Курсовете за професионалисти се оказаха ужасно скъпи, от рода 2000 евро за 2 дена….
Осъществяването й
След като се върнах в България, започнах да проучвам пазара, и като цяло – какво се случва в света на кулинарията. Оказа се, че почти няма такъв вид училища или съществуващите бяха част от друг бизнес. Отне ми около половин година да направя бизнес план и да развия идеята черно на бяло. Като тя в последствие се промени и доразви. Когато дойде време, просто си казах: „Давай!”, и нещата се случиха за 2 седмици, от наемането на помещение до първия урок.
Плюсове
Най-големият плюс за мен лично е, че открих предприемаческия дух в себе си, а и нещото, с което искам да се занимавам в бъдеще. Срещнах много интересни и позитивни хора, които останаха в живота ми и след като продадох училището. Натрупах опит в преподаването и в комуникацията с хора. Получих покани за участия в телевизионни предавания и за интервюта в списания. Страхотно беше и чуството, че помагам на хората, а също и радостта им, след като са сготвили по някоя рецепта и са си облизали пръстите вкъщи!
Минуси
Като всеки неразвит бизнес, и на този му отне време да се наложи – хората не знаеха какво да очакват и как се случват нещата. 24/7 бях на разположение – телефони, имейли, запитвания …т.н.
Как завърши всичко?
Приемане в университет за качване на нивото и продажба на бизнеса, с цел финансиране на образовението ми. Кулинарното училище се развива и расте, за което се радвам.
Равносметка
Много важен натрупан бизнес-опит. Даде посока на бъдещи начинания и идеи. Много положителни емоции и срещи с истински стойносни хора, които си заслужава човек да познава!

10685101_10154613601200235_1377359619_n

Елия („100 ОВЦЕ“)

Как възникна идеята?

Имаше МОМЕНТ на спонтанност, като при всяка идея :-). Но не той е водещият, а многото МОМЕНТИ след това, когато обмисляш, смяташ, представяш си, търсиш, пишеш, мериш, планираш, кроиш и решаваш – “I am all in”, това трябва да го направя :-). Кога, ако не сега?

Добре де, имам и по-вълнуваща история, която на всичкото отгоре е и вярна :-). На път за София през Пловдив. Едно кафе, късно вечер и малко преди да се приберем. Обожавам магазините на бензиностанциите. Знам, знам, че са ужасни, скъпи, пълни с никому ненужни неща, наредени до безкрайно нужните вода и антибактериални кърпички :-). Не им харесвам стоките, харесвам им усещането, защото когато си уморен, всичко така обикновено в ежедневието ти е ужасно интересно и страшно вкусно. Да, и кафето беше супер. А от магазина там си купих … ами „маркери за текстил“ и за пръв път изрекох на глас изречението: „Някой ден ще си имаме магазин за възглавници. Рисувани възглавници .“ Нали не си представяте, че си вярвах в този момент. Но все пак си го помислих с необходимата доза решителност…
Следващия път, когато си помислите, че искате да имате „магазин за подаръци“, „за картички“, „уютно кафе“, „чайна“, „ресторант“, „най-хубавотонещонасвета“, опитайте да вложите ТАЗИ решителност, наистина помага. После можете да започнете да четете по темата. Ако и това не ви откаже, най-вероятно имате добри шансове да опитате.

Как се стигна до осъществяването й?

Идеята беше на лице, сметките също, планът как, какво и кога. От там нататък единственото, от което имате нужда е 48 часа денонощие (да, това е клише. И да, абсолютен факт е!). Понеже няма как да си го осигурите, добре е да не спите, така все пак ще си удвоите времето :-). Имате нужда и от много време за четене и мислене и инвестиция на почти всичко, което притежавате – от домашния си принтер и кана за кафе, прахосмукачка, кофа, до ЦЯЛОТО ви време. Казах почти всичко, което имате, защото изключвам котката от тези сметки :-). Тя сама по себе си е безполезна, нищо че е най-важната :-).
Мога да говоря от гледната точка на магазин (физически) и онлайн магазин. Всичко започна с Блог, това е първото нещо, което направих, първо в blogspot, както и 1-2 кукли. Е, правя кукли от дете, но тези бяха различни, не бяха за подарък, а за продаване. Използвах старата шевна машина от моето детство. Електрическа е, спокойно :-). В началото работех в кухнята. Как звучи само! Умишлено не пазя снимков материал, а както можете да си представите, нямах нито време нито мисъл за готвене. А по принцип много обичам да готвя. И така 2-3 месеца, когато бяха вече на лице количества текстилни продукти, от всички видове, като за един малък магазин. През това време го търсихме физически този малък магазин. Имам много истории за търсене на помещения под наем в центъра на София, но мисля, че ще се отклоня много от темата и този път ще ги спестя. Можете само да си представите какво изпускате :-). Както и да е, намерихме го случайно, а имаше толкова неслучайни неща около мястото и времето. Чак да не повярва човек. Беше точно до касата на театъра (Сатиричен театър в София), което го правеше удивително живо място в самия център, макар и леко скрито от Голямата улица Раковски. С постоянния шум от стотиците хора, които минават, идват и си отиват, които вечерят отсреща в Хепи, които отиват или излизат от тазвечершната постановка, имаше нещо много специално. Преди това е бил магазин за бельо, т.е. не е това. Две седмици ремонтирахме. Като правите нещо от нулата трябва да сте готови да леете цимент през нощта, да си носите печката от къщи, за да го сушите, да пренасяте тоновете (наистина, мерила съм!) платове нощем и всякакви такива екстремни за непредубеденото съзнание неща.
И така две години магазин. Историите са много, плюсове и минуси – всеки ден. Изводът е, хората имат нужда от „алкохол и подобни“, които ние хич не им осигурявахме, но вече две години могат да застанат на тротоара до касата на театъра и да кажат „Едно кафе, моля, по-дълго така и с две захарчета.“ Така де.

Плюсове, минуси?

Ако мога да обобщя, няма минуси, всеки минус може да бъде видян като плюс, когато си готов да го погледнеш от всичките му страни. Даже и на двоен плюс може да заприлича. Научаваш ужасно много неща, вече гледаш през други очи и всичко има различен смисъл. Всяко нещо, с което се сблъскаш и изглежда невъзможно поне на пръв поглед или достатъчно трудно, трябва да се прескочи или заобиколи, което иска усилия. Както и да го направиш, то трябва да остане зад гърба ти. А същевременно ставаш „по-богат“ с онова, което си разбрал за нещото и за себе си. И това ако не е един голям плюс.

Какво ми даде на мен, ако трябва да ползвам конкретни примери?
Научих, че много искам да уча, как се прави всяко едно нещо и от много зле, да започна да го правя добре, защото всичко изглежда лесно в очите на не опитващите и много трудно, ако все пак посмееш.
Научих се, че мога да сведа ежедневните неща до абсолютен минимум, онези, които не носят нищо в повече, така де, ежедневието – какво ще закусваме, печката се развали, едната ми обувка нямала връзки … това наистина ли е важно, кажете ми? Тези неща нямат почти никакво значение, стига да не ходите боси :-). Не за друго, но не е чисто.
Научих се да не слушам хората, те могат и винаги дават много съвети, част от които се намират в графа „вредни“, а останалите направо в графа „пагубни“, дори и когато желанието им е завидно най-най-доброто (по скалата за добри и най-добри намерения). Защото единственият истински съвет е опитът. И нищо друго.
Научих се да правя и други неща, някои полезни, за други е спорно. Вече без проблем монтирам почти всичко, стига да имам представа за какво ще се ползва.
Научих се да избирам и оценявам местата, които посещавам и нещата/продуктите, които използвам. Когато в тях е вложено и се влага труд и енергия това си личи.
Малко или много, правенето на неща е вид състезание със собствените ти сили, с времето, което съвсем определено не е твое и с всички фактори, които не можеш да контролираш. Това е голяма тренировка само по себе си.

Как завърши всичко?

Хм, ами то още не е свършило, просто премина в друг етап :-). Магазинът не съществува вече повече от 2 години, а онлайн магазинът – от година и малко. Трябваше ми известно време да смятам, преди да го напиша, но да кажем, че времето и пространството доста се сливат, както и сезоните в последно време. Сега „100 овце“ е блог и още прави текстилни неща макар и в пъти по-малко, най-вече прави кройки за това как се правят текстилни неща. От време на време организира и различни инициативи. Но когато и колкото е възможно – все ще се случват неща. Сега отново мислим в текстил и отново по много часове и без да натискаме спирачка, но за това – друг път :-).
Аз съм Ели (за по-дълго Елия), приятно ми е!
***
Това бяха нашите герои – истински и вдъхновяващи. Ако още чакате нещо или някого, за да започнете да пишете собствената си история, недейте – времето е сега!

One Comment

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

нож и виличка

блог за вкусна храна и рецепти от родината и извън нея, на български

Ellie After

Creating with textile in style

Yolina's Helvetia

Just another WordPress.com site

heartbeats

Личен блог

Sunshine's kitchen

Личен блог

79 ideas

Личен блог

Parentland

Личен блог

Atelier Doré

Личен блог

На по книга, две

Личен блог

Яна (несъвършенството прави стила ...)

за виното и добрия живот, най-сетне и лично ...

LAMARTINIA

Личен блог

%d bloggers like this: