Пекин, Китай

Вече минаха две години, а така и не намерих време и сили да пиша за това пътуване. То се случи поради факта, че М. бе изпратен за един месец в командировка по работен проект. До този момент не бяхме се разделяли за повече от няколко дни. Обещахме си и този път да не се разделяме за дълго – цял месец, представяте ли си!!!

И така, три седмици след неговото отпътуване и една седмица, преди да приключи командировката, аз се озовах на борда на полет до Пекин. Пътуването беше дълго, много дълго, накрая имах чувството, че ме хваща клаустрофобия, а въздухът в самолета изглеждаше гъст, сякаш недостатъчен. Един час преди кацането ни раздадоха горещи кърпи за лице, от които се издигаше пара – моментално изтриха умората, като с гума.

На летището, огромна конструкция с необозримо висок таван, е претъпкано. Десетина минути с влакче, и една дълга опашка за паспортен контрол, и стигам изхода. Когато излизам, претърсвам тълпата с поглед. Виждам М. да тича успоредно с мен, в тълпата с посрещачите. Когато протягаме ръце и ги стисваме, огромна тежест пада от раменете ми! Най-сетне заедно!

Качваме се в едно такси, което по невъобразим начин ни откарва до хотела. Невъобразим, защото шофьорите карат като бесни и следват някаква своя странна система от знаци помежду си. Така и не успях да разбера до края на престоя си как оцеляват. Научих се само да не гледам напред, а настрани, когато се возим, за да не се налага да хвана шофьора за гушата и неистово да крещя: Спри!!!

На пешеходните пътеки никой не спира за пешеходците, колите бавно настъпат, на първа скорост, и така разбутват пресичащите, без да спират… В метрото е джунгла. Иначе супермодерно, разрастнало се с невоъобразими темпове едва за няколко години, в пекинското метро за пръв път видях хора с жълти якета, които да натъпкват, буквално, или да изваждат, ако е нужно, прииждащите пътници. В часа пик е кошмарно. Дори веднъж ми прилоша и се наложи да слезем по средата на маршрута. Гледах натъпканите до пръсване хора във вагоните и искрено се питах: „Как издържат?!“ И повярвайте ми, ако в софийското метро ви се е случвала блъсканица, то е било само бледо подобие на навалицата в Пекин!…

Стаите в хотела са универсални – единичната и двойната са абсолютно еднакви, което пък лесно реши въпроса с моя престой и не се наложи да сменяме стая или хотела. Сутрин първото, което виждаш, е смогът – тежък, лепкав. За наш късмет бяхме в града по време, когато проблемите не са много големи. Казват, че най-трудно е през зимата. Доста от хората и към онзи момент носеха маски.

М. пропускаше закуската, и аз слизах в просторната зала сама: храната беше само китайска,  надписите върху нея-също. Нормално, в Китай сме! Беше ми невъзможно да разбера какво ям, обаче не се отказах и експериментирах, в резултат на което научих, че: обичам няколко вида местни плодове, чието име така и не разбрах, но на вид мога да разпозная, че китайската храна в Китай няма ама абсолютно нищо общо с китайската храна, която се предлага в България, че мога да ям супа на закуска (изобщо онова, което ние бихме яли на обяд, те ядат на закуска), че мразя соево мляко с желатинови топчета…

Няколко сутрини обиколих квартала, за да търся кафенета, понеже като заклето кафено чудовище ми е трудно да изкарам без любимото си кафе, а на закуска в хотела такова не се предлагаше.

В близост имаше нещо като кампус на Университета по Телекомуникации, което наистина правеше квартала приятен, най-вече заради една уличка, приютяваща няколко модерни кафенета и много, ама наистина много фризьорски салони, където на опашка чакаха…главно момчета! И то с такива сложни фризури, че ако се опитам да постигна същите резултати, ще прекарам поне час в ресане и оформяне. Момиче видях един единствен път, и изглеждаше сякаш е попаднала там погрешка – наистина беше забавно, казвам го с топлота и добронамерена усмивка.

И така, нахлузвах супер удобните, направо жестоки обувки, които си купих за целта в България, и тръгвах: Небесния храм, Летния дворец, Храмът на ламите.

Вечер с М. обикаляхме заедно: Нощния пазар, на който продават всякакви печени и пърлени буби, паяци, скакалци, някои от тях те гледат с големи, изразителни очи, Гнездото (олимпийския стадион) – на стената до него видяхме имената на българските спортисти, участвали в олимпиадата, и ме заля вълна от родолюбие, на другия край на света!

Кварталът около Гнездото е невероятен – срещу стадиона има огромен комплекс от небостъргачи, като на върха на един от тях, проектиран като огромен факел, има седемзвезден суперлуксозен хотел. От мащаба ти спира дъхът…

Една от вечерите отидохме в една от известните традиционни чайни, с програма за чужденци, а програмата бе забавен сбор от различни традиционни изкуства, като най-впечатляващ беше театърът на маските. Грандиозен спектакъл, наистина. Имаше чай в изобилие, наливаха ни свърчесто от едни чайници с мноооого дълги чучури, сигурно изпихме поне по два литра, толкова чевръсто наливаха сервитьорите.

Естествено посетихме и Великата китайска стена. След щателно проучване, разбрахме, че най-добре е да се наеме водач от местна агенция, и така, след няколко разговора, се озовахме една сутрин пред хотела в кола с шофьор и въпросния водач, който беше млада и устата китайка: тя обясняваше, че учи английски от дете, ама да си призная, пак не й се разбираше!

Разпита ни кои сме и какви сме, кое дете сме в семейството, и изобщо надълго и нашироко, и накрая погледна М., удостоявайки го с влажен поглед и каза, в превод: „Висок мъж, ооо, много хубав!“ След което погледна мен, впря поглед в краката ми (въпреки скромния си ръст от 16о см нося 39-ти номер обувки) и заяви: „Жена с голям крак, много грозен!“ и зацъка неодобрително с език.

После разказа, че традицията, която от векове битува в Китай, да се чупят стъпалата на жените, за да изглеждат краката им възможно най-малки, тоест според техните разбирания – да са възможно най-красиви, датирала до съвсем скоро. Например бабата на нашата екскурзоводка също била подложена на въпросното счупване, което й донесло доста мъки на стари години, когато ставите са по-уязвими. Много жестоко ми се видя!

Естествено, не пропуснаха да ни заведат на типичните за туристите места, на които да си купим уж истински качествен нефрит на безбожни цени, което пък ние от своя страна разбира се, не направихме.

Няма да се превземам за Китайската стена, всеки е чувал за нея, но ще споделя, че усещането до си на нея е наистина спиращо дъха. Имаше всякакви хора, дори рускини с токове по 10 сантиметра, а това, повярвайте ми, на онова място, си е чисто самоубийство.

Ако обаче нещо ще запомня от Пекин, това е Забраненият град. При цялото великолепие и величие на другите забележителности, това място те оставя без дъх не само с архитектурата, сградите, мозайките, дърворезбите и съкровищата си, но и с присъствието и атмосферата си. Лъха на величие, не знам как по друг начин да го определя…

А китайците честно да призная, мисля, че никак не са цвете! Груби са, шумни и са често не са никак спретнати. Имаше една случка, която ме вбеси. Бях отишла на някакво туристическо място и влязох в иначе добре поддържаната и просторна тоалетна. Имаше само още една жена, мисля, че беше австрийка, с малко момченце за ръка и със спящо няколкомесечно бебе в ръцете. Тръгнахме да излизаме през иначе широкия портал, а срещу нас една тълпа от китайски туристки. Място колкото искаш да се разминем културно, ама не, като се юрнаха, като стадо бизони! И точно в майката с бебето и малкото дете. Направо посинях от яд! За пръв път в живота си се заръгах с лакти, без да жаля. После ми стана криво, те като са бизони, аз не съм, ама ме хвана яд, заради жената с бебето!

Нещо странно което наблюдавах беше, че масово много млади момичета се държаха интимно някак за ръце. Така може да звучи безумно, че прави впечатление, но като го види човек, се шашва. После прочетох в един наръчник за чужденци, че това било много разпространено и доста често стряскало чужденците, които го вземали за форма на сексуална разкрепостеност. Е, и мен ме шашна. Не че съм пуритан, просто е странно, не мога да го обясня. Но е местен феномен, и то явно биещ на очи, щом като са му отделили място в книга! Когато отпътувахме не ми беше мъчно, не пропоних сълза, не си пожелах да дойда отново.

Но си мисля за китайците, тънещи в смог, борещи се в тази градска джунгла, спомням си лицата на момичетата от рецепцията на хотела, дружелюбните минувачи, винаги толкова отзивчиви за посоката, нищо, че всеки сочи в различна посока, и си мисля, много е различно, но може би пък не чак толкова…

IMGP8184 IMGP8200

IMGP8249 IMGP8250 IMGP8256 IMGP8344 IMGP8463 IMGP8473 IMGP8494 IMGP8634 IMGP8538 IMGP8534 IMGP8655 IMGP8652 IMGP8660 IMGP8665 IMGP8669IMGP8674 IMGP8679 IMGP8682 IMGP8683 IMGP8719 IMGP8720 IMGP8721 IMGP8728IMGP8738 IMGP8740 IMGP8751 IMGP8770 IMGP8771 IMGP8773 IMGP8790 IMGP8795IMGP8795 IMGP8796 IMGP8797 IMGP8806 IMGP8819 IMGP8824 IMGP8839 IMGP8854 IMGP8856 IMGP8862 IMGP8866 IMGP8870 IMGP8873 IMGP8874 IMGP8875 IMGP8878 IMGP8889 IMGP8902 IMGP8930

Снимки: Димитър Танев

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

нож и виличка

блог за вкусна храна и рецепти от родината и извън нея, на български

Ellie After

Creating with textile in style

Yolina's Helvetia

Just another WordPress.com site

heartbeats

Личен блог

Sunshine's kitchen

Личен блог

79 ideas

Личен блог

Parentland

Личен блог

Atelier Doré

Личен блог

На по книга, две

Личен блог

Яна (несъвършенството прави стила ...)

за виното и добрия живот, най-сетне и лично ...

LAMARTINIA

Личен блог

%d bloggers like this: