Изумруденото крайбрежие, Ликия, Олимпус, плаване с гюлет, Истанбул

На 25-ти вечерта отпътуваме от София в посока Истанбул с автобус на турската фирма HAS. Все едно се возиш в самолет, само дето си в автобус: чисто е, има стюард, който минава между пътниците, предлага малки закуски и напитки, има дисплеи с избор от игри, филми и музика. Обикновено не спя в автобуси, не ми е комфортно, но в този заспивам почти с тръгването, събуждам се чак за паспортния контрол на границата. Процедурата е стандартната: показваш си паспорта на служителя, получаваш печат, пускаш багажа си на отредения за целта скенер, автобусът те качва, и продължаваш, вече на турска земя.

Като изключим минаването на границата по пътя няма кой знае какви емоции. Пристигаме в Истанбул в 6.00 сутринта. Останалата част от групата идва от Русе, два часа след нас, изкачкваме. Още със слизането се сливам с познатата атмосфера – виковете на мъжете пред офисите на фирмите превозвачи, които привличат клиенти по най-стария и изпитан начин – с вдигане на патърдия. Буквално всмуквам аромата на десетките заведения и кафенета в района на гарата. Дори в типичната за една гара неугледност и мръсотия съм доволна, опиянена и щастлива – в Истанбул! Не знам какво има във въздуха на този град, но всеки път, когато кракът ми стъпи в него, съм като зашеметена от неговите звуци, аромати, цветове, от цялата енергия, която пръска. Греба с пълни шепи, докато сетивата ми се препълнят, и пак не ми стига…

Приятелите ни пристигат навреме, около 8.00 ч. след известно висене в някакво задръстване в трафика на гарата. Сядаме да пием заедно турско кафе – традицията повелява.

DSC_0788

Отърваваме се от тежките раници, които оставяме в офиса на превозвача, и тръгваме из града. Часът е около 8.30, градът все още спи, по улиците е почти празно. Минаваме по любими места, покрай стените на Константин, по една от големите главни улици до сърцето на туристическата Мека: Света София, синята джамия, резервоарите.

Влизаме да разгледаме резервоарите на древния град за втори път. Дълги години били затрупани, но дори така снабдявали града с вода. Никой не знаел откъде се взема водата за десетките бани и хамами, докато някой не открил затрупаните руини и станало ясно, че това е специално построено водохранилище, което и в древността е снабдявало с вода многобройни обекти в града. Мен лично историята донякъде ме интересува, но не влизам втори път заради нея. Влизам, защото се чувствам в друго измерение. Дори претъпкано с туристи и тотално комерсиализирано, водохранилището не може да се оттърси от чара на миналото, който носи. Ако има място, на което да повярваш в древните митове и легенди, то е точно там.

DSC_0865

Хвърлям монета във водата, искам да се върна.

Излизаме на светло, пак в другото измерение. Всеобщата ситуация е глад. Отправяме се по шарените улици с най-безумното движение, с изключение на това в Пекин. Пъплим бавно към Египетския пазар към конкретно място, на което най-опитният от нас, с много контакти и познания за града, твърди че продават най-добрия кукареч. Кукаречът – смес от агнешки дреболийки, люта подправка и голяма питка хляб, изпълва устата ми със слюнка! На лавката за кукареч трима мъже режат хляб, кълцат дреболии и пълнят хрупкавия джоб, ей така, с голи ръце, без ръкавици, според мен и без да са си измили ръцете. Без значение е.

DSC_0906

Междувременно идва време да се върнем до гарата, да нарамим тежките раници, а после да яхнем метрото към летище „Ататюрк“ за полет до Анталия. Кретаме изнемощели от дългия преход през града, пресичаме улици и градинки. В една от тях виждам хора, налягали по кашони – бежанци. Първите и единствените, които видяхме за целия престой в Турция. Изглеждат безкрайно измъчени и отчаяни, сърцето ти ми се свива, доплаква ми се. Не е евтина сантименталност, просто гледката е покъртителна.

На летището ни очаква обичайното суетене, чекиране на багаж, проверка на скенер. Полетът закъснява час и половина. Водачът ни казва, че това му се случва за първи път. Време е на един от най-големите мюсюлмански празници – Байрям. Милиони турци пътуват от и към дома. И ние с тях. Сменят гейта, забавят още малко полета, накрая излитаме и след един час сме на летището, откъдето с маршрутка, повикана за целта, заминаваме за Олимпус. Шофьорът кара като луд. През цялото време стискам седалката, заспивам и се стряскам, чудя се, като се събудя пак, дали всички ще сме невредими. Когато пристигаме си мисля само за баня и за вечеря. Вечерята обаче остава в сферата на миражите, след като се оказва, че часът е почти 11.30 и дори късна вечеря е извън всякаква възможност в Шабан пансион, където е отседнала групата.

Плажът на Олимпус е най-красивият на света, за мен. Не че е най-красивият изобщо, но е най-красивият в моите очи. Много и различни хора: напълно облечени и забулени жени, които влизат във водата с дрехите и забрадката, а после излизат по същия начин и сядат редом до поразголени западняци, смугли момичета с катраненочерни плитки и тъмни, хипнотизиращи очи, местни лели, продавачки на гюзлемета и питки, продавачи на миди – всички са на този плаж заедно и се чувстват като у дома си. Зад плажа – руините на древния Олимпус, пред него, надлъж и нашир вода – синя, синя, като тюркоазено камъче, като истанбулски шал.

DSC_0990

DSC_1132

DSC_1077

DSC_1131

DSC_0920 DSC_1142

Закусваме на сутринта, а до масите ни чака шофьорът – възрастен мъж, който предишната вечер ни превози до огньовете на Химера. Ангажиран е да ни закара до Ариканда и Мира. Черпим добрия човечец с локум, а и с по-завързани специалитети, като кюнефе, когато по обяд влизаме в кафенето на негов приятел, австралиец, собственик и съдържател на малко ресторантче, наречено „Кенгуру“, а в замяна, на връщане той отклонява маршрутката през родното си село, за да ни посочи къщата, където живее със семейството си, като на приятели. Хората, които срещнахме в Турция бяха все като него – мили и истински. Помня веселата усмивка на продавача в малкото местно магазинче посред нищото, на който даваме 200 лири, защото нямаме други, а и трябва да развалим. Със свито сърце чакаме да ни наругае, като всеки себеуважаващ се български магазинер, а вместо това лицето му се озарява от широка усмивка: „Хитреци, хванахте ме!“.

DSC_1217 DSC_1218 DSC_1219 DSC_1220 DSC_1224  DSC_1248 DSC_1257 DSC_1281

Освен красоти и забележителности по пътя има, разбира се, и малко простотия. Да не се окултурим предозирано.

DSC_1379 DSC_1389

Демре ни очаква на сутринта, и оттам – качването на гюлет. В следващите дни ни очаква безметежно плаване из Пиратската пещера, Крепостта на Симена, Потъналия град, залива на Яглика, градчето Каш, заливът Аквариум, Долината на пеперудите, Синята лагуна, остров Св. Николай. Нито едно облаче, нито една капка дъжд, и ако не броим вятърът, който ни обрули на туристическото корабче в Истанбул, ни е обдухвал – само лек морски бриз. Синьо, спокойно море, ярко, ясно небе, вечери с цвят на тюркоаз и пурпур…

Гюлет, или както се оказа правилно „гулет“, е кораб с овална задница, с класически дизайн, който осъществява круизни пътешествия с пътници, като принципът е: пълни се, докато се запълнят местата. Те обикновено са около 16 или 18.

DSC_2226

На нашия гюлет освен нас, четиринайсетимата, намираме още четирима спътници: двама австралийци, на които така и не запомних имената, но играят чудесно карти, и Мустафа и Медина.

DSC_2703

Мустафа и Медина са женени от 45 години, а от 25 години живеят между Австрия и Турция, по половин година във всяка държава. Всяка вечер, на около три километра от залива, в който корабът ни акостира за нощуване, Мустафа скача, екипиран с неопрен, тежести и харпун, за да лови риба. И наистина умееше да я хваща. Медина го чака на кораба, усещаше се, че винаги трепти кога ще се прибере съпругът й, и неизменно го посреща.

DSC_2328

DSC_1980

DSC_1933

Крепостта на Симена и Потъналия град ми спряха дъха с гледката си, а усмивката ми събудиха жените с цветните шалвари, които чевръсто плетат гривни.

DSC_1875

DSC_1888

DSC_1889

DSC_1838

***

Каш ни посреща със стръмни улички, по които като нарисувани стоят къщи, огради, табелки. В надвисналата жега сините и бели стени, врати и огради заслепяват и привличат погледа. В тихия следобед продавачите в магазинчетата стоят зад витрините с готови дежурни услужливи усмивки. Някак си им вярваш, че са от душа. В малкото крайбрежно ресторантче червендалест и едър сервитьор с бяла риза и с коса като телена четка любезно ни настанява с кърпа, преметната през ръката. Свива безпомощно вежди, когато чува чужда реч от устите ни. Повдига ги и ги сбръчква, ту умолително, ту услужливо, ту настойчиво, и така, със система от веждени знаци успява да вземе цялата ни поръчка, без да отрони и дума. Връща се след малко с препълнени ръце: дюнери, люти чушки, телешка чорба. Когато накрая искаме сметката и ставаме, на лицето му се появява най-милата усмивка, а веждите са високо във въздуха. Доволен е. И ние му се усмихваме. Аферим и машала!

DSC_2096

DSC_2100

Синята лагуна ни посреща с десетки парапланеристи. Меката на този спорт. По петдесет човека във въздуха, едновременно, изпълняващи фигури, на височина от 3000 метра, кръжат около близкия връх, после елегантно се спускат до плажа, като се носят по вятъра…Приличат на птеродактили, грабнали човек.

DSC_2434

DSC_2436

DSC_2438

Животът на кораба има свой определен ритъм: ставане рано, около 8 ч. е закуската, на обяд се сяда около 13 ч., а в 8 ч. вечерта се вечеря.

DSC_1678

DSC_2343

Между закуската, обяда и вечерята се плава и спира в различни заливи. Често са пусти или слабонаселени, и то само с други гюлети. Слънцето припича, бризът подухва, усеща се безвремие.

DSC_1948 DSC_1950 DSC_1951 DSC_1952 DSC_1958 DSC_1968

Корабният устав гласи, че думата на капитана е закон. Никой не сяда на масата, преди да удари склянката (корабната камбана), никакви обувки на борда и в никакъв случай не се отказва наздравица. Между другото на турски наздраве е „шерефе“ (тази дума, заедно с още пет-шест оформиха скромният ми, но стабилен турско-български речник. Аджъ, значи: с люто. Аджасъз: без люто. Екмек е хляб, а кьопек – куче.).

Капитанът, той е човекът с най-голямата усмивка и най-симпатичният хумор. Собственик на няколкостотин хиляди евро, той практикува като капитан на смени, просто защото обича морето!

DSC_2162

Нощем, когато е топло, се спи под открито небе, върху палубата, под звездите. Последната нощ спим долепени до остров Св. Николай, на който е църквата, където е служил светецът. Скалите и руините цяла вечер нашепваха приказки и легенди и под кроткото люлеене на лодката спах като дете, дълбоко и освежително, за пръв път от много време.

Последната вечер, преди да отпътуваме от морето, прекарваме във Фетие. С мъка се разделяме с капитана си, с Мустафа, Медина и с австралийците, а и с част от нашата група. Тук там има по някоя скрита сълза. В оставащото време се разхождаме по крайбрежието, където местните ученици и рибарите си споделят пространството.

DSC_2730

DSC_2731

Един човек лови риба и я хвърля на коте, което чака с отворени лапи и уста. Мили са заедно, хората ги гледат и се усмихват. Възрастният човек също се смее. Такива са хората тук, истински и сърдечни, без грам излишна суета.

DSC_2762

На другия ден ни очаква отново Истанбул, последен ден. Площад Таксим, главната улица Истиклъ или Истиклау, така и не запомних, после Галата, Босфора, Египетския пазар. Главата ми ще се пръсне от усилието да поеме цялата хубост и пищност на този град, да попива всяка частичка от неговата атмосфера! Възторгът ми изригва всеки път, като че ли го виждам за пръв път. Май е любов, май е това.

DSC_2795

DSC_2853

DSC_2862

DSC_2867

Пак пием кафе на гарата. Автобусът за Русе тръгва в 20 ч. Два часа по-късно до автобуса за София сме четирима. Краката ни тежат, чувстваме се като пребити, но не искаме да си тръгваме. Душата ни е още в Залива на пеперудите, при гиганските морски костенурки с тяло колкото обръч от ръцете на едър мъж и глава като юмрук, при залезите над остров Св. Николай, при яркото слънце на крепостта в Симена, при вечерите на йени ръкъ и прясно уловена риба на борда на полюляващата кръглото си рубенсово тяло лодка.

Автобусът ми се струва гаден, границата – неприятна, и въпреки усещането за родния дом, който е наблизо, някак си чак когато слагаме крак на първото стъпало от стълбата в кооперацията ни с М. се обръщаме един към друг и си казваме: „Е, това беше!“. Засега.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

нож и виличка

блог за вкусна храна и рецепти от родината и извън нея, на български

Ellie After

Creating with textile in style

Yolina's Helvetia

Just another WordPress.com site

heartbeats

Личен блог

Sunshine's kitchen

Личен блог

79 ideas

Личен блог

Parentland

Личен блог

Atelier Doré

Личен блог

На по книга, две

Личен блог

Яна (несъвършенството прави стила ...)

за виното и добрия живот, най-сетне и лично ...

LAMARTINIA

Личен блог

%d bloggers like this: