Slow food vs. Fast food

Първо видях книгата на страницата на издателството. Чиста, елегантна изработка, веднага ме грабна. Чак след това прочетох заглавието: „Хубаво, чисто, справедливо“. И то ме грабна на мига…в тези три думи се побира по-малко или повече и моята философия за света. После разбрах, че става дума за храна. Прочетох анонса, и реших, че непременно трябва да чуя този човек:Една от основните идеи на Slow Food е, че всеки на тази земя трябва да има право и достъп до хубава, чиста и справедливо произведена храна.

Хубава, защото е здравословна и вкусна. Чиста, защото се произвежда, без да оказва силно негативно влияние върху околната среда и се полагат грижи за животните. И справедливо произведена, защото се уважава трудът на хората, които произвеждат, преработват и разпространяват храната. Важно е фермерите, риболовците и дребните производители на местни специалитети да получават възнаграждение, което им осигурява един нормален стандарт на живот.“

И накрая се оказах в залата на Vivacom ArtHall, в очакване да видя този човек, осмелил се да мисли за промяна, за нежна революция в системата, която порочно и алчно ограбва всички нас, във всяка точка на планетата.

Оказваме се на задните редове – седящите места са заети почти до последно, макар че правостоящи почти няма. Залата далеч не е препълнена. От стените ни гледат фотоси от изложба на макрофотография – красиви, майсторски работи. Атмосферата е приятна, камерна и уютна, в страничното крило тичат деца. Ужасно им е скучно, почти чувам как си мислят: „Тези пък, възрастните, какво толкова ще обсъждат – крави и говеда!“

Срещата започва, традиционни думи от издателя и от българските сподвижници на движението. Понеже от позицията, на която сме, почти не се виждат седналите на масата гости, се налага да извия врат, за да погледна през редиците от изпречили се пред погледа ми глави, за да зърна повода за събитието – господин Карло Петрини. Виждам възрастен мъж, с побеляла брада и коса – заприличва ми на Дон Кихот. А когато най-сетне заговаря, разбирам, че приликата не е само визуална:

„Виждам, че и вас не ви е подминал Мастър Шеф“, казва, като леко се подсмихва под мустак. И сигурно си мислите, че това е гастрономия! Обаче не е! Вие гледате тези хора, най-често мъже, и не знаете какво слагат в чиниите ви! И те се смятат за върха на кулинарията – Le chef, така се наричат те, в мъжки род, докато всъщност истинската гастрономия е създадена от ръцете не хиляди безименни жени – прости продукти, произведени по безвреден за планетата начин, това е гастрономията. Тя започва от засятото семенце, от берача, минава по цялата верига и едва тогава стига до тигана. Обаче какво има в него? Знаете ли?

Веднъж, – продължава той- връщайки се от път, спирам в традиционен ресторант в региона, където съм роден – Пиемонт. Спирам специално, за да си хапна прочутата местна пепероната, приготвена от местен сорт чушки. Сядам на една свободна маса и си поръчвам. Носят ми ястието и…о, ужас, никакъв вкус! Заговарям съдържателя, питам го: Какво става, от какво е приготвено. О – казва ми той – приготвено е с холандски чушки, по евтини са!

Ами местата, където се засаждаха чушките, какво расте сега там?- питам го аз.

Луковици за лалета – ми казва той – износ за Амстердам!“

Сеньор Петрини говори за още много неща: за нуждата от достойно отношение към хората, произвеждащи и събиращи реколтата, за нуждата от разбиване на монопола върху семената за засаждане на културите, които, както се оказа, са в ръцете на точно 5 мултинационални компании. За нуждата от реалистична оценка на ситуацията, по отношение на производството на местни култури: „Гордеем се с производството на известен вид местно пармиджано…Ако не бяха хилядите индийци, които доят нашите крави, пармиджаното ни изобщо нямаше да съществува! А много често на тези хора се плащат нищожни надници и се отнасят с тях по недопустим начин. И това е престъпление!“

„В миналото са били водени войни за земя, защото земята означава храна. Казват, че днес не се водят такива войни, но това не е истина. Милиони декари в Индия са закупени от мултинационални компанни, оставяйки без работа местните фермери.“

„Не знам за вас, но аз не искам да стигна дотам, да ям Филаделфия, искам да ям Проволоне, да си я ядат, Филаделфията! Искам местните продукти да продължат да съществуват, да бъдат произвеждани от традиционните за регионите продукти, другото е престъпление!“

Думата, която най-много ми харесва в цялата му гневна филипика, е „Отговорност“: отговорност към Земята, нашата планета, към хората, които дават труда си, за да има на трапезата ни храна, и то такава, която е произведена по начин, който не застрашава здравето на почвите, или нашето.

„Дрогирали сме Земята, натъпкали сме я с химикали, ако попитате който и да било селскостопански производител, ще ви каже, че преди 10 години е имало повече плодородие, отколкото сега! Обричаме почвата на безплодие и разруха, водата се изчерпва, произвеждаме повече храна, от когато и да било, а изхвърляме повече, отколкото е приемливо, и то при положение, че в света все още има страни, в които съществува проблем с глада. Това е безотговорно.“

„Светът се променя, младите хора разбират, че за да имаме бъдеще, трябва да се върнат към земята, и то не за да живеят трудния живот на предишните поколения, а за да създадат една нова, по-справедлива система, ръководена не от печалбата, а от принципи като почтеност и отговорност.“

„Консуматорът съществува едва от няколкостотин години, от Индустриалната революция. Преди това стопаните са се ръководили от съвсем други принципи, не от консуматорските нагласи. Не бъдете консуматори!“

***

На излизане си мисля, че аз нямам никаква връзка със земята, с производството на храна. А бабите и дядовците ми са селски хора. Дядо, Бог да го прости, даже ме водеше на лозето – родом е от прочут винарски район. Почти нищо не помня, била съм веднъж или два пъти с него. Другият ми дядо е агроном, цял живот се е занимавал със земята, със земеделие. А аз – градското чедо, и през плет не съм видяла мотика. Чудя се как за едно поколение се отдалечих толкова много от корените си. Обаче явно това генче дреме в мен, защото темата ми е близка, и нещо в мен си спомня лозето на дядо ми и на прадядо ми, градината и нивата на другия ми дядо, и не иска, не иска да си представи, че пластмасовия домат ще се настани на трона, и че моите деца никога няма да знаят какъв е вкусът на истинския селски български домат и на кехлибареното дядово грозде…

 

2 Comments

  1. Благодаря ви за статията, и аз си купих книгата, и още не съм я започнала, много хубав поглед имате! Благодаря още веднъж

    Like

    1. Росица, благодаря ви за коментара! Много се радвам и наистина съм щастлива, че чрез моя поглед сте намерили нещо хубаво за себе си. Благодаря и аз!

      Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

нож и виличка

блог за вкусна храна и рецепти от родината и извън нея, на български

Ellie After

Creating with textile in style

Yolina's Helvetia

Just another WordPress.com site

heartbeats

Личен блог

Sunshine's kitchen

Личен блог

79 ideas

Личен блог

Parentland

Личен блог

Atelier Doré

Личен блог

На по книга, две

Личен блог

Яна (несъвършенството прави стила ...)

за виното и добрия живот, най-сетне и лично ...

LAMARTINIA

Личен блог

%d bloggers like this: